Обратната страна на Времето

Рецензия за книгата 

Срещу течението 

на Григор Симов

Когато ги питат за едно или друго събитие, комунистите отговарят, че времето било такова. Книги като “Срещу течението” на Григор Симов показват, че времето на комунизма беше и различно от официалното – гадно, безчовечно. А за какво ни е нужно да знаем какво е било тогава, щом и днес не е по-малко гадно и по-малко безчовечно? Защото днешната безчовечност тръгва от времето на комунизма. А може би и от по-отдавна. Защото едни и същи престъпници ни управляваха и тогава, управляват ни и сега. И защото всички участници в Съпротивата срещу комунизма бяха отстранени, за да не се даде възможност на българския народ да се изправи. Как ще преодолеем последиците, ако не познаваме причините?
Съвсем наскоро пуснах в Интернет описания на три предателства, придружени от съответните снимки и документи. Обвиниха ме в опит за разчистване на лични сметки. Не, осветляването на миналото не е самоцелно, то не е разчистване на сметки. Без осветляване на миналото сме осъдени да живеем във вечна тъмнина. Тъкмо това не бива да допуснем. 
Не съм аз този, който ще дава оценка за книгата на Григор Симов. Но съм твърдо убеден, че днес, когато ни изтриват паметта, когато ни подменят миналото и ни крадат историята, такива книги, изстрадани до последната буква са особено нужни. Не за нас, ние си отиваме. А за децата и внуците ни, за народа на бъдеща България. …Ако остане такава, разбира се. Именно за да остане България, за да останат българи на тая земя трябва да има книги като тази. „Срещу течението” не е просто книга, тя е нашата памет във водовъртежа на забравата. Григор Симов не пише нито за слава, нито за пари. Нещо повече, и той, и аз не знаем дали нашите биографични книги ще бъдат отпечатани на хартия докато сме живи. Но бяхме длъжни да ги напишем. Бяхме длъжни да оставим след себе си нашите спомени, нашите малки късчета изстрадана истина, за да се знае какво е било, и какво не бива пак да бъде. Едва когато съберем всички късчета, всички спомени, когато осмислим през какво сме преминали като народ, едва тогава ще разберем истинските причини за днешния ужас.
Познавам Григор Симов от началото на 1979 година, когато се засякохме в І отряд на Старозагорския затвор. За кратко, Гришата го преместиха в по-строго охранявания VІ отряд. През 1996 година той бе куриерът, разнасял за подпис Писмото – Апел до Виенската конференция по правата на човека. В своята биография описвам защо тогава отказах на леля Ангелина Минева да подпиша Писмото. През юни същата година след няколко обаждания до Радио „Свободна Европа” ме арестуваха и затворът едва ми се размина. Прецених, че не си струва заради един подпис да си изпрося нова присъда. Леля Ангелина, която бе дошла в с. Гурково, Ботевградско специално за тази цел, се съгласи с аргументите ми. Припомням случая, за да не си мисли Гришата, че тогава не си е свършил работата. На погребението на Петър Стефанов не отидох, научих със закъснение. Отидох на панихидата, само че тогава беше късно за подпис. Както и да е, спомени. После, след януари 1988 година основахме Независимото Дружество за защита правата на човека. Григор Симов вече бе изселен в с. Кайнарджа, Силистренско. И забележете – заповедта за изселване бе подписана от самия ген. Григор Шопов, тогавашния зам. Министър по линията на ДС. Гришата не споменава, но аз ще го кажа. От своето изселничество той пращаше пари на Иван Янков от Кърджали, който бе изселен в Априлци, Ловешко. Рядко срещан идеализъм както тогава, така и днес. Един изселен праща пари на друг изселен. Сещам се за още една случка от онова време. За Гришата бяха пуснали слух, че се качвал върху покрива на сушилнята в Кайнарджа, където работел, и почвал да кука като кукувица. За Иван Янков, убеден български националист говореха, че е изселен, защото бил турчин и развял турско знаме на центъра на Кърджали. Вместо да се ядосваме на клеветите, ние се смеехме. Макар че би трябвало да се ядосаме и да накажем някого от клеветниците. Както ще видим по-долу, същите типове използват същите методи срещу нас до ден-днешен. Вярно е, бяхме още млади, пълни с надежди и идеализъм. Вярвахме в Демокрацията и в Свободния свят, искахме да променим своя свят към по-добро, да го направим по-човечен и по-справедлив. Едва когато Демокрацията дойде, осъзнахме, че тя всъщност е демокраДция, продължение, а не отрицание на комунизма. Едва когато станахме част от Свободния свят разбрахме, че всъщност това е свят на свободния грабеж. За човечност и справедливост вече никой не приказва. Никой, освен такива непоправими мечтатели като Григор Симов.
Какво ме порази в книгата „Срещу течението”? Порази ме откровеността, с която Гришата описва своите премеждия и страдания. Не съм сигурен дали след Жан Жак Русо има друг автор, който да не щади дори себе си, описвайки миналото. Порази ме еднаквостта в съдбите ни след ноември 1989 година и еднаквостта в съдбите на такива като нас. Гришата е поддържал връзка с част от тези хора, връзка поддържах и аз, с други от нашите. Едва ли е случайно, невъзможно е да е случайно. Не бяхме се срещали с Гришата от октомври 1999 година, когато ни поканиха за Конференцията, посветена на така наречения „Речник на дисидентите”. Девет години не сме се виждали, а толкова еднаквости! И в преживелиците ни, и в изводите, до които и двамата сме достигнали независимо един от друг. Всъщност няма как да е другояче.
Прочетете спомените на Христо Цачев и ще ви стане ясно през каква месомелачка е преминал българския народ след 9 септември 1944 година. Благодарение най-вече на спасените от българите евреи. Ако не бяхме ги спасили, по всяка вероятност месомелачката нямаше да е така жестока. Но да не се отклоняваме. Репресиите от 40-те и 50-те години обясняват защо Съпротивата срещу комунизма през по-късния етап не бе така масова. Да, политическите затворници през 70-те години бяхме около 200 души. Да, бяхме малцина, и все пак ни имаше. Не наведохме глава, не се уплашихме, не се примирихме. След излизането си от затвора поведохме борба за човешки права. Изселвани, заселвани, преследвани, но неотстъпчиви. Западът ни беше съюзник и приятел и ние вярвахме в него и в Свободата. И така – до светлата дата Девети, извинете – Десети ноември 1989 година. 
Свободата дойде, в България дойде и Западът. Голяма радост! Голяма, ама не дотам. Защото Западът като дойде, потърси старите комунисти и техните синчета и си ги взе за съюзници. Направи ги демократи, а нас ни хвърли за храна на кучетата. Тоест остави ни в ръцете на старите палачи от старата комунистическа ДС, превърната междувременно в нова и демократична НСЗК, Национална служба за защита на конституцията. Малко по-късно НСЗК бе преименувана в още по-нова и още по-демократична НСС и по този начин, с новото име и в стария си състав тази човеколюбива служба се раздели окончателно с комунизма. Казвам „човеколюбива” без всякаква ирония. Пак прочетете спомените на Христо Цачев и ще видите как КДС и нейното продължение ДС обича хората до смърт. По същия начин обича хората и НСС, днешна ДАНС. Гришата го арестуват, защото искал да види досието си. На мен ми завеждат следствено дело отново по чл. 108 от Наказателния кодекс за проповядване на антикомунистическа, тоест на антидемократическа идеология. На него му съсипват скромното препитание, на мен ми палят жилището посред нощ. Еднаквото при двама ни е, че си позволяваме да не харесваме най-демократичното правителство на най-демократичните демократи. Та просто нямаше как Гришата да не осъзнае, че се е лъгал в своето доверие към Запада, и че напразно се е радвал при „рухването” на комунизма. Същото и аз го осъзнах. Всички ние го осъзнахме, само където няма кой да ни чуе. Не ни обвинявайте в непоследователност. Не казвайте, че сме се променили, щом преди сме били за демокрация, а днес сме срещу демокрацията. Ние искахме свобода и по-добър живот не само за себе си, а за целия народ. Вместо това, доживяхме по-голяма тирания и мизерия за огромното мнозинство българи и чудовищно обогатяване на шепа хитреци. За какво ни е демокрация, която не носи нищо добро за народа ни? За какво ни е път, който не води към Храма? Всъщност нека си призная, и двамата имахме късмет. На други им се случиха по-неприятни неща. На един му дадоха буркан с мед /Никола М. Николов/ с поставена отрова, друг го бутнаха под кола, трети случайно получи инфаркт… Янко Янков е още жив, но пък ДС и нейното продължение НСС унищожиха физически цялото му семейство. Под равнодушния поглед на така нареченото обществено мнение – наше и „международно”. Та ние поне имахме късмет, че останахме живи, за да оставим след себе си свидетелства за обратната страна на времето.