Рецензия за книгата Срещу течението на Григор Симов
Когато ги питат за едно или друго събитие, комунистите отговарят, че времето било такова. Книги като “Срещу течението” на Григор Симов показват, че времето на комунизма беше и различно от официалното – гадно, безчовечно. А за какво ни е нужно да знаем какво е било тогава, щом и днес не е по-малко гадно и по-малко безчовечно? Защото днешната безчовечност тръгва от времето на комунизма. А може би и от по-отдавна. Защото едни и същи престъпници ни управляваха и тогава, управляват ни и сега. И защото всички участници в Съпротивата срещу комунизма бяха отстранени, за да не се даде възможност на българския народ да се изправи. Как ще преодолеем последиците, ако не познаваме причините? Съвсем наскоро пуснах в Интернет описания на три предателства, придружени от съответните снимки и документи. Обвиниха ме в опит за разчистване на лични сметки. Не, осветляването на миналото не е самоцелно, то не е разчистване на сметки. Без осветляване на миналото сме осъдени да живеем във вечна тъмнина. Тъкмо това не бива да допуснем. Не съм аз този, който ще дава оценка за книгата на Григор Симов. Но съм твърдо убеден, че днес, когато ни изтриват паметта, когато ни подменят миналото и ни крадат историята, такива книги, изстрадани до последната буква са особено нужни. Не за нас, ние си отиваме. А за децата и внуците ни, за народа на бъдеща България. …Ако остане такава, разбира се. Именно за да остане България, за да останат българи на тая земя трябва да има книги като тази. „Срещу течението” не е просто книга, тя е нашата памет във водовъртежа на забравата. Григор Симов не пише нито за слава, нито за пари. Нещо повече, и той, и аз не знаем дали нашите биографични книги ще бъдат отпечатани на хартия докато сме живи. Но бяхме длъжни да ги напишем. Бяхме длъжни да оставим след себе си нашите спомени, нашите малки късчета изстрадана истина, за да се знае какво е било, и какво не бива пак да бъде. Едва когато съберем всички късчета, всички спомени, когато осмислим през какво сме преминали като народ, едва тогава ще разберем истинските причини за днешния ужас.
Спомени от затворите и от Независимото Дружество за защита правата на човека
Интерниране в с. Кайнарджа, Силистренско 1987- 88 г.
Като минаха два месеца, следователят ми каза, че нямало да ме съдят, но ме изселват в село Кайнарджа силистренско, за три години, на основание чл. 39, от закона за МВР. А след като изте-кат трите години, щели отново да ми продължат срока! До там щяха да ме карат "по етапен ред". По етапен ред се “карат” затворници за дело в друг град, и пътуването се нарича “делегация”. Когато затворници се местят за друг затвор, се нарича “превод”, и също става по етапен ред. По същия ред се превозват и изселвани. За тази цел има пригодени специални арести (етапни отделения), на всяка възлова гара. Арестантите се съпровождат и охраняват от специални части към транспортна милиция. Във вся-ко етапно, арестантите обикновено преспиват и на следващия ден се поемат от друга милицио-нерска “бригада” . По моя маршрут за силистренско, пренощувах, незнам за кой път, в софийското етапно. По изключение, софийското етапно отделение се помещава в Софийския затвор, защото старото етапно на софийската гара бе разрушено, когато започна строежът на новата гара, 1970 – 71г., а ново не бе строено. Следващите етапни през които преминах и преспах са: Мездра, Плевен, Горна Оряховица, Русе и следствения арест в Силистра. От етапния арест, до гарата и обратно, арестантите се придвижват пеша, с белезници по двама. Качват се в едно от първите купета на първия вагон и в купето обикновено свалят белезниците. При това пътуване, още в софийското етапно разбрах, че за наща подписка са съобщили по “западните радиостанции” и са чели писмото ни! Вероятно в плевенското етапно, се срещнах с български турци изселени в Белене, във връзка с “възродителния процес”. От тях също чух, че са слушали по късовълновите радиостанции за “Откритото писмо – апел” и “Декларацията за присъединяване”.