Книги

Главная » Файлы » Книги

Срещу течението
[ Скачать с сервера (3.94Mb) ] 23.06.2009, 08:15
Григор Симов Божилов

Срещу течението


Спомени от затворите и от Независимото Дружество за защита правата на човека

― І част ―  
Спомени от затворническите години

Кратка предистория

   
  Дедо ми Божил е загинал в балканските войни, 1913 г., – с предсмъртната въздишка: –
"Еее..., моя' дечúца..."! Оставил е 5 сирачета, едно от които, баща ми, – тогава, само на три годинки! А аз съм роден 1952 г. и добре помня как 1957 г., дойде ред и в нашето село комунистите насила да наложат ТКЗС-то, което ще рече: конфискуване на целия селски имот и стопанско имущество, под формата на "коопериране", и превръщане на селяните, от независими собствени-ци и грижовни стопани, в безимотни и безправни ратаи на партийните секретари!  
  В ония години, хората по селата често ходеха при съседите си, с повод и без повод, и почти всяка вечер се събираха, на седянка или за разговори, а наближаващото "Текьезе", беше главна тема. Мъжете бяха предпазливи, но жените по-неприкрито споделяха опасенията и страховете си, че без имот, ни чака гладуване и робуване.
  Тревогите и страховете на жените от махалата, от идващото бедствие, наричано, "Текьезе", аз, тогава петгодишно момченце, приемах буквално! Призракът на Текьезето, бе станал причина, неколкократно да изпадам в шок, по време на сън, от който трудно ме свестяваха! Така, веднъж ме събудили с усилие, и аз в полусън, с ужас съм сочел възглавницата и съм викал: – "Текьезеее"! 
Но като разбраха, каква е причината за моя "детски" кошмар, родителите ми, бързо ме успокоиха и вече избягваха да споделят своите тревоги пред мен!
  Така или иначе, наложихаТекезето! Взеха ни земята, добитъка, волската кола и плуга, и ни остана само едно женско теленце, което стана крава, и аз доста години я пасох, заедно с другите съседски момчета.  
  В първите години на "колективизацията", комунистите не оставяли на селяните, нито теле, нито коза, нито пчелен кошер, но към края на насилствената колективизацията, вече допускаха едно семейство да си задържи, коза или теленце! Но не от великодушие, а защото се е видяло, че без никакъв добитък, селяните немогат да преживяват.  
  За съжаление, и тогава, както и сега, за прехраната си, селяните разчитаха главно на това, което сами си произведат в малките градинки, и на млекото на една коза или крава!  
  Понеже селото ни бе измежду последните, в които бе наложено "Текезесето", и хората доб-ре знаеха какво се случи в другите села, и беше ясно безнадеждното политическо положение в България и в света, – затова в нашто село нямаше физическа съпротива срещу пладнешкия грабеж на селския добитък, имот и инвентар, но психически, мнозина преживяха много тежки месеци и години, а некои и не го преживяха ! 
  В наща махала нямахме електричество до 1960-та година. Тогава купихме и първия си ра-диоапарат, – най-големия тогава, – марка "Концерт"! В повечето къщи, вечер мъжете тайно слу-шаха западни късовълнови радиостанции, и които си имаха доверие, утре ден коментираха.  
  Още помня как баща ми, ядосано прещракваше клавишите на радиото, поради силното бръмчене и пищене на заглушителните станции. Най-тежко впечатление ми правеше, "слушането" на "Гласът на Америка". Още щом дикторът кажеше: – "Америка зове България!", – започваше такъв грохот, че повече неможеше да се разбере нито дума! Така съм запомнил "слушането" на късовълновите радиостанции, и напразните надежди от онова време!? 
  По-бедните, като нащо семейство, свикнаха по-бързо с Текьезето, понеже не станахме по-бедни, а трудът и грижите за имота, намаляха! Помня как, щом започнеше буря или градушка, ба-ща ми, полу на шега, а вероятно, и с тъга, казваше: – "Да му мисли, който има имот"! А имота и добитъка, вече бяха почти безстопанствени!  
  От дете помня и песничката: – "Джипките на МеВеРе, откараха ни в Белене; Джúпси, джúпси, джúпси бé, – почва нов живóт ..." Но макар, и от нашето село да е имало лагерист в Бе-лене, – Васил Николов, – по този въпрос се знаеше твърде малко! А Васил е закаран в Белене, само затова, че е бил старажар, без да е извършил престъпление.
  От съседното ни село Зáвала, една нощ, през 1948 г., затова че комунистите ги преследвали и малтретирали, че са земеделци, 28 души вързали кмета, натоварили малко багаж, на неколко волски коли и преминали в Югославия, а от там, по света. (Нещо като в югославския филм: "С цървули по дивия запад"!)
  Говореше се, че в Старозагорския затвор има политически затворници, но незнаехме нищо конкретно! През шеесетте години, заради ръкописни позиви, срещу отнемането на селските имоти и срещу Текезесето, в затвора лежа нашият съсед, Григор Митов Тончев (Гóча Шевáрски), който, след като излезе от затвора, скоропостижно почина!  
  В училище, ни възпитаваха да вярваме в комунизма, и ние децата, повече или по-малко, вярвахме. И чак след осми клас, 67-ма година, когато отидох в София, да уча професията "Елект-рически инсталации в сгради", научих много неизвестни ми дотогава неща, и започнах сериозно да се съмнявам в правотата на комунистическата ни система.  
  Не ме смущаваше това, че често нямах стотинки за трамвай и трябваше да ходя пеша, от училището ни, на "Руски паметник", до квартал "Левски", на другия край на София! Замислях се обаче, след като в училището ни, неколко пъти идваха "лектори" да ни убеждават, колко зле били онези младежи, които са избягали на запад, и как спели под мостовете и събирали фасове. 
  Дотогава, почти нищо не знаех по тези въпроси и се питах: защо бягат на запад, въпреки всички рискове, и защо не бягат от запад на изток ?  
  След тези "лекции", започнах да се замислям за бегствата през граница, и за много други, свързани с това неща. Постепенно, от случайни разговори научавах, че "на запад" хората са по-свободни, заплатите са доста по-големи, а в магазините има всичко, и най-важното, че хората могат да пътуват свободно, дори и на изток в комунистическите държави, а ние нямахме право да пътуваме на запад!  
  – "Ето този човек е работник, французин, и може да дойде в България на почивка", – казваше един, сочейки паркирана западна кола, до площад Възраждане!
  От такива примери разбирах, че не ни разрешават да пътуваме на запад; не ни позволяват да слушаме западни радиостанции, и не допускат да имаме какъвто и да е контакт със "запада", – за да сме изолирани и да не научим истината за огромните предимства на живота в демократичните държави! Тези факти бяха почти шок за мен, защото се оказваше, че през всичките години са ни лъгали, и в училището и в държавата, а ние сме им вярвали!  
  Така, от дочути разговори и от дребни, на пръв поглед, факти, в мен бързо се преобръщаха внушаваните ни дотогава, идеологически клишета и представи, и постепенно осъзнах, че не трябва да се примирявам и да се подчинявам на тази лъжлива, и явно, злонамерена система! И както в приказката за "голия цар", – само от нeколко такива дребни факти, истината започна да се сглобя-ва, и ако не всичко, то основните неща ми ставаха ясни!  
  Бяха ни внушили, че комунистическата система е много мощна, а това си беше верно, – затова, за некаква съпротива, не бях и помислял. Предполагах, че мнозинството от българите не ги притесняват толкова тези въпроси, но аз нямах намерение да се примирявам и затова реших, и аз да се опитам да избягам, – където и да е на запад, – което съвсем не значи, че по-малко от дру-гите обичам и уважавам близките си, родния край и България.  
След като завърших професионалното училище, по ел. инсталации, започнах работа в "Софстрой", и ме настаниха в работническо общежитие. В стаята, в която бях разпределен, пре-биваваше и един юрист от Етрополе, на когото по политически причини забраняваха да работи по професията си, и вместо това, всеки ден разтоварваше по два камиона цимент! Това ни разказваше самият той. В същата стая изживяваше дните си и последният жив участник в "Илинденското въстание"! За голямо съжаление, името му не помня, но помня, че този илинденски въстаник е обиколил много страни в Европа и ни разказваше, че на "пиаците", където се събират търсещите работа емигранти, – най търсени за тежка работа, били българите! А това споменавам, понеже комунистите, които ограбиха и запустиха България, цинично обвиняват българите, че били мързеливи.

Първо бегство през границата – 1970 г.

  Че ще бягам на запад, реших, 69-та година, когато бях на 17 години. Между другото, 16 -17 годишен, заедно с моите приятели – съученици от село, бяхме започнали да пийваме, и аз неколко пъти се бях напивал. Пеех с ясен глас, по селските кръчми, младежки; македонски и особено, сръбски песни, които от шеесетте години, насам, са много популярни в западна България (От тога-ва помня и шеговития "девиз": – "Само Левски и сръбска музика"!). Но след като реших да бягам, се поосъзнах и прекратих пийването, главно, поради опасните идеи, които вече имах!  
  Първото бегство предприех в началото на Май, 70-та година, като исках да премина през Югославия и да стигна до Италия или Австрия, а от там, евентуално, в Канада, където смятах да работя и да уча "електроника", понеже се увличах от радиотехника.  
  От слушане на сръбски радиостанции и от народните им песни, а и от близостта на диалек-та ни, със сръбския, бях понаучил сръбски, което ми даваше кураж да предприема това рисковано бегство. Знаех, че граничните патрули минават покрай границата, само от време на време, и е по-вероятно да не ги срещна. Знаех и за секретни постове, стоящи в засада, но считах че е по-вероятно те да са разположени на по-леснодостъпни и оживени места. Затова, повече се опася-вах от евентуални сигнални ракети, каквито бях чувал, че се залагали, и които се задействали при докосване на опънати ниско над земята жици.  
  От нашето село, границата е на по-малко от десет километра, през невисоки ридове, но проблема е, не толкова преминаването, колкото доближаването на границата, защото активисти на "партията" и местни селяни, бяха инструктирани да съобщават за всеки непознат!  
  Ето как се проверяват и "инструктират" овчарите и живеещите в крайните села, селяни: При човека, когото искат да "проверят", отива агент, който се преструва че иска да мине границата, и ако "проверяваният" не го обади на властта, – загазва! Така граничните райони се прочистват от нелоялни на комунистите, местни жители, и остават само "дресираните"! Затова, последните ки-лометри към границата се преминават, или нощно време, или през най-големите гъсталаци!  
  Тръгнах към границата привечер, но под връх "Завалска китка" вече стана напълно тъмно, и попаднах на непроходими търнаци. Включих за кратко, едно малко фенерче, но след минута, то престана да свети, затова отложих напредването към границата и излязох на върха, за да мога сутринта, от високото да преценя накъде да тръгна. Тревата беше мокра, затова накърших току що разлистващите се клонки, и върху тях преспах, до съмване.  
  Другия ден, по светло доближих, границата и в тъмната нощ я преминах, северно от село Врабча, Трънско, и на около два километра след границата, в тъмнината и през гъсталаците, сля-зох в една долина с река, а покрай нея, черен път. Тръгнах по пътя, макар че посоката в която ме водеше, на североизток, ми се видя "съмнителна", но знаех от картата, че в този район няма река, която да отива от сръбско, към границата, и както вървях, очаквах скоро реката да свие на ляво, към Сърбия! Такава рекичка обаче имало, но не бе отбелязана на картите! Сгреших, че не повярвах на компасчето си, което носех, а се подлъгах по съзвездието "Голямата мечка", която бях свикнал да виждам вечер, на северозапад. Но, явно, сутрин тя се изместваше на североизток, и затова така се подлъгах!
  Изгря месечината и както вървях, реката наистина сви наляво, но аз вече съм се движел близо покрай границата, по черния път по който патрулират югославските граничари! Отсреща, ярко светеха улични лампи на едно българско село, а в югославската част на този край, нямаше ток (По-късно разбрах, че селото, чиито светлини се виждаха отсреща, е "Несля" или "Невля").  
  Тъкмо се успокоих, че вече се движа в правилна посока, когато двама души извикаха: – "Стой, стой"! Грееше месечината, а граничарите се бяха спрели под сянката на едно дърво и там ме изчакваха, затова не ги виждах. Невярвах да са граничари, понеже незнаех че съм близо до границата, и в първия момент помислих, че са селски патрули и продължавах да вървя към тях, за да видя какви са, и да знам как да реагирам. Граничарите обаче, отстъпваха назад и продължаваха да викат, стой, стой! И чак като излязоха заднешком от сянката на дървото, видях насочените пушки и едно много голямо куче, – се спрях.  
  – "Одáкле си", питат. – "Из Бýгарскье", отговорих. – "И си прéшао"? – "Прéшао сам", казах.
  Тогава заредиха пушките, и с "гóре рýкье", пред тях, та до заставата, като в тъмното газехме през поточетата, пресичащи черния път! Ако кучето им, наистина, не беше по-големо от мене, щях да се опитам да бягам, но в случая прецених, че нямам шанс!  
  В заставата ме държаха до сутринта. Войниците разговаряха с мен и ми съчувстваха, а помежду си говорят: – "Трябвало е да бяга, – няма стрелят! А друг каза: – "Утре в милицията ще го бият"! И сигурно затова, утре ден, като ме вкараха в милицията в Цариброд, и като ме попитаха нещо, – понеже дотогава не бях влизал в милиция, – започнах малко да заеквам! Съвзех се за секунди, но от тогава започнах да имам известни затруднения, при произнасяне на по-сложни думи!  
  Бях непълнолетен, затова, още същия ден ме предадоха през Калотина, на българските граничари, и с ръце в белезници на гърба, пренощувах в умивалнята на заставата в Калотина. 
Следващия ден пренощувах в една от арестантските килии в Драгоман, и там написах: "По-добре лъв в клетка, отколкото овца на паша"! (И този надпис, по-късно, виждах още два пъти!)  
  От Драгоман, вероятно на следващия ден, с арестантска камионетка "пристигнах" в София.  


В "ДС", на улица "Развигор" № 1

  За онези, които не са минали по този път, описвам накратко условията и порядките в ареста на "Държавна сигурност": Направо с камионетката слязохме в един подземен гараж. От гаража, по тесно и тъмно стълбище, два етажа по-нагоре, ме изведоха в осветени коридори с червени пътеки, като на всеки ъгъл на коридорите имаше червени въртящи се лампи! При влизане в коридора, и на всеки ъгъл, милиционерите командват: – "С лице към стената!"; грубо ме сбутват; щракват ключа на въртящите се лампи; оглеждат зад ъгъла и ако няма никой, тръгваме, до следва-щия ъгъл, като единия милиционер върви пред мен, а другият, след мен! Влязохме в една стая, където ми изваждат всичко от джобовете, записват ми данните, събличат ме гол, карат ме да се наведа, за да ми погледнат задника, и ми дадоха да облека някакви стари, военни дрешки! 
  От тази приемна стаичка се влиза директно в ареста, но мен вероятно са ме водили първо при следовател, защото помня, че след това пак, минахме през коридора и спряхме пред една вра-та със "шпионка". Пак командват и ме бутат, – "С лице към стената"! След малко вратата се отваря и тръгваме по дълъг около 15 метра, тъмен коридор – тунел. Този "тунел" всъщност е вътрешен коридор, разделящ арестантските килии на два блока. На края на тъмния коридор, пак през такава врата, влизаме в следствения арест на "ДС", А ареста е на най-горния етаж на сградата, като в същата сграда, но вероятно, на долните етажи, е и четвърто районно управление на МВР.
  Килиите бяха 35, с размери, около 1,50 на 2,50 метра, като по-голямата част от пода е повдигната като нар, на който има два дюшека и само до вратата има свободно място около 50 см., където стои кофа за "тоалетни нужди" и пластмасова дамаджана за вода. До тоалетна ни изкарват за по минутка, само сутрин и вечер. В килиите през деня се разрешава да се лежи, само след обед, когато надзирателите извикат: – "Легай", и след около час, – "Ставай". Часовници няма. Можеш да седиш или стоиш, но времето минава изключително бавно, и бързо те наляга умора и изтощение, а след неколко дни, и глад!
  Храната беше "за неработещи затворници" и се докарваше от Централния затвор. Горе-долу, след седмица огладняваш яко, а след две, започва да се чувства и силна скомина в зъбите и венците, поради липсата на витамини. Който има пари, следователят "може" да разреши, ако си е признал всичко, – да му се купува и малко допълнителна храна. През ден ни извеждаха за по 5 минути, на "разходка" на покрива, който бе покрит с ламарина и ограден със стена и мрежа, така че се виждаха само покривите на неколко по-високи сгради.
  В 7-ма килия бяхме с едно турче от Попово. Тяхната група е била задържана край Пирот. По-късно вкараха при нас и друго момче от Дупница, и той за бегство. Килиите са 35, като винаги, най-малко две-трети от килиите бяха пълни, а в повечето случаи, – почти всички, което личеше по светещите малки прозорчета, над килийните врати.
  Прекарах един месец в следствения арест на ДС, на "Развигор"1. По принцип, условията в българските следствени арести бяха многократно по-лоши отколкото в затвора, но все пак, сравни-телно цивилизовани, в сравнение с предишни години! (Но няма сравнение, примерно, със следствените арести в тогавашна Югославия, където на арестантите всяка седмица се разрешава свиждане и храна. А у нас, следствените, все едно са живи погребани в продължение на месеци, а некои, и години. Нито свиждане, нито вест от близките, а за храна от вкъщи, да не говорим. Така че, както по отношение следствените арести, така и във всичко друго, – колкото по-добре бе в Югославия, в сравнение с България, – още по-добре бе, по-на запад, в сравнение с Югославия! Тази "градация", съществува и днес, и всеки който пътува на запад, ще я усети)
  По време на това следствие в ДС, на въпроса на следователя: Съжалявам ли, и сбъркал ли съм, че съм тръгнал да бягам през границата, – отговарях, че съм сбъркал и съжалявам, – за да получа по малка присъда! — "Съжаляваш че са те хванали"! – Допълваше ме следователят, защото беше очевидно!  
  Може да се каже, че имах късмет, защото само година-две преди моето бегство, т. е. до 68 година, присъдите за бегство са били, – до 15 години затвор! Тогава е сменен старият наказатен кодекс, и за бегство вече "даваха", – само до 5 години. 
  Бях непълнолетен, т.е. не бях навършил 18 години, и затова, след приключване на следст-вието, щяха да ме карат "по етапен ред" до затвора за непълнолетни в Бойчиновци. С арестантска "катафалка", без прозорци, ме откараха до старата Централна гара. Там заедно с други затворници и арестанти, пренощувах на голия под, в "етапното" на гарата, като хлеба, дето ми дадоха за пътуването, ми послужи за възглавница!
  Когато на 10-ти Май, тръгнах към границата, гората в трънско още не бе се разлистила, понеже сме по на високо, а когато с влака преминавахме през искърското дефиле, около 10-ти Юни, вече бе лято и гората бе зелена. И понеже съм израсъл сред природата, – заради тази пропусната пролет, ми стана тъжно, но трябваше да свиквам! А когато стигнахме Бойчиновци, и влакът, забавил ход, преминаваше покрай затвора, – от вида на високите огради с бодлива тел, и внушителните вишки, каквито бях виждал само по филмите за концлагерите, ми потекоха сълзи, които с мъка се опитвах да скривам от конвоиращите ни милиционери! 
  Първоначално ни настаниха, за около седмица, в приемната, която представляваше стая с неколко войнишки (затворнически) легла. В етапното в София и по пътя, вече ми бяха разказали за некои от "порядките" в Бойчиновския затвор. Управата си беше упълномощила измежду затворниците, по-големи и по-безскруполни момчета, които да са отговорници с червени ленти на ръце, и с групи "помощници" около себе си, биеха когото си искаха. В Бойчиновци се "изтърпяваха" присъди до 18 годишна възраст, а навършилите 18, ги преместваха в другите затвори. Но "отговорниците", ги държеха там, до навършване на 20 г. 
  Така, отговорника на приемната, един ден отключва наща врата, нахълтва с тайфата си при нас и заради някаква уж изчезнала му цигара (а пушенето бе забранено), започна да бие на-ред. Накараха едно момче да се наведе и го удариха през кръста, с тежка патерица! За "ритуала" с патерицата, вече ми бяха разказали още в София, а на мен ми се видя доста абсурдно, но ето че беше факт. Мен ме удариха изненадващо с юмрук в стомаха и ми изкараха въздуха. Този, който ме удари, ме попита: – "Удари ли те някой?", а аз, чак като можах да си поема малко въздух, отго-ворих: – "Не"!
  При постъпването ни в Бойчиновци, ни раздадоха изключително мръсни затворнически дрехи, – явно никога непрани! От тях веднага хванах екзема, от която се отървах постепенно, чак след неколко години. А по-късно се убедих, че това, с непраните дрехи, не беше нормалната практика по затворите, но ето че имаше и такива случаи.  
  След десетина дни, прекарани в приемната, ме разпределиха в кухнята Там още първия ден, заместник готвача и "отрядния председател", биха с маркуч останалите момчета, работещи там, затова, че той, – заместник готвача, предишната вечер бил забравил да изключи един електрически казан !? Мен ме пропуснаха, като нов! А главният готвач, – възрастен, около 65 годишен затворник от Монтана, въобще не се намесваше.
  След този случай обаче, дали по внушение на администрацията или просто за сплашване, същите двама, с помощта на още неколко от битите преди това момчета, – на два пъти биха и мен, с юмруци, без никакъв повод, като от един от юмручните удари, получих аритмия (нарушаване ритъма на сърцето), която спря трудно, след часове.  
  "Заместник готвача", със сини хищни очи, като на тигър, беше от Плевен, а "отрядния пред-седател" на кухнята, с червената лента, беше от Гара Пирин, и мисля че се казваше Асен!  
  До делото ми оставаше седмица, затова гледах да не реагирам, за да не дам повод да ме съдят и за криминално престъпление, но си казах, че ако ме осъдят на затвор, при тези условия, ще трябва задължително да се отбранявам, – ако трябва, и с нападение! Подобно поведение никак не ми беше по характера, но тези "правила" налагаше администрацията на затвора в Бойчи-новци, по т.н. съветска "Макаренковска система" за "превъзпитание" на малолетни и непълно-летни затворници, при която, младежите – затворници, се бият, едни други, а управата задкулисно дирижира всичко!  
  За делото ми, ме закараха по етапен ред, до Перник, а от там със закрита катафалка (уаз-ка), без да зная къде ме карат, се озовах в съседното ни село Филиповци, където в киносалона бя-ха подготвили "публичен процес", и даже, – "обществен обвинител", – "местен партиен деятел"!  
  Може би, поради липсата на обвинителни аргументи и поради присъствието на многото хора, – като непълнолетен, ме осъдиха на 8 месеца – условно. Върнаха ме пак по етапен ред до Бойчиновци и на следващия ден ме освободиха. Така се отървах, само с два месеца и половина, прекарани в ареста и затвора, но и за момент не съм помислял да се отказвам от идеята и целта си! Въпрос на не дълго време беше, да направя следващ, по-решителен опит!
Категория: Книги | Добавил: Григор
Просмотров: 848 | Загрузок: 1088 | Комментарии: 2 | Рейтинг: 3.0/1 |
Всего комментариев: 1
1  
десетки младежи са попадали в капана на ДС,десетки са убивани на граничната бразда,но
всичко е табу в съзнанието на днешното общество!!Кога ли ще се напише за тези мъченици,
отдали младост и живот пред олтара на СВОБОДАТА??

Имя *:
Email *:
Код *:
Форма входа
Категории раздела
Книги [2]
Търсене
Наш опрос
Оцените мой сайт
Всего ответов: 22
Друзья сайта
  • Инструкции для uCoz
  • Статистика

    Онлайн всего: 1
    Гостей: 1
    Пользователей: 0